Забележителности, паметниците на култутара

Туристически маршрути и хижи

Културното наследство

Спорт

Новини

Разкази

Фотогалерия

Форум

Начална страница

Юлия ТОДОРОВА в-к Капитал
Измъкваме се от делника с едно „Наздраве!“, въпреки че заведението в бензиностанцията на OMV не предлага алкохол. Ние обаче си носим. Имахме нужда да поседнем преди тръгване, да ръзгърнем картата... Тия три неща. Почти всички сме ходили в Триград, но сега трябва да има приключение и вкусът му се оформя още на дървената маса край Цариградско шосе.
Стъмва се на магистралата, но нали приключението вече е започнало, добре му идват дупките по пътя и завоите в планината. Спираме край стената на язовир „Въча-Кричим“, колкото да се протегнем, и се взираме в абсолютния мрак под нас. Усещаме, че не виждаме нещо хубаво, и си го обещаваме за на връщане.
В тъмното ждрелото на Триградска река се усеща само по тясната змийска лента на шосето. Оживено е, защото е август и защото е времето на „СлънцеЛуна“.
Спираме „на центъра“ - малкото площадче пред входа на пещерата Дяволското гърло. Нощните скали изглеждат различни от дневните, приближават върховете си, белеещи, и почти затварят небето; от него остава само насечена тъмносиня ивица с ярки звезди. Всичко това е обживяно от смесица възторжени любители на природата, духовно извисени на пръв поглед сдържани особи и техно любители, на които би трябвало да е безразлично на кое точно място ще избягат от действителността. Има и прожекция на скалата. Хубаво е, нещо се носи из въэдуха, но ще го ловим утре вечер. Продължаваме към село Триград. Следващата сутрин е щедра - великолепна гледка към скалите и затихващите в далечината хребети на Родопите, дълга закуска с бухти, боров мед и сладко от боровинки, току-що издоено мляко и мурсалски чай - родопската панацея. За качествата на това растение се носят легенди, популярни най-вече сред мъжката половина. Деловата част на утрото е да уредим за следващия ден влизането в Харамийската пещера. Деня посвещаваме на лека загрявка във вид на разходка до връх Перелик и авторазтакаване в радиус от шейсетина километра. Пътуваме по сложен маршрут, за да видим повече. В Широка лъка е оживено, на няколко места изкупуват манатарки. Взимаме от легендарната гъба, станала основен източник на доходи в планинските райони. Отбиваме се и до Смолянските езера - езерцата са семпли, но местността е мека и уютна, с добри възможности за отдих и поддържана база.
Връщаме се в Триград по залез заедно с говедата и говедаря. Те бързат да се приберат по къщите си, за да ги издоят, а ние - да вземем душ преди разточителната вечеря. Поръчали сме на домакинята пататник - странно е, че това семпло бедняшко ястие стана символ на родопската кухня. Далеч по-изискана е баницата клин - с масло, яйца, сирене и ориз, катмите с масло и мед, миниатюрните зелеви сармички, да не говорим за месните шедьоври чеверме и бомбар... След като сме обсъдили този въпрос, подгрети от кристални течности, минаваме пеша в тъмното двата километра до ждрелото и никой не помни какво точно сме правили четири часа на едно място и на какво толкова сме се смели... Изненадващо бодри и без оплаквания, на сутринта сме готови за Пещерни подвизи Без багаж и много въодушевени тръгваме след двамата мълчаливи водачи Велко и Емо - местни момчета, явни професионалисти. Подписваме декларация, че сме съгласни да ни качват, да ни спускат... Не ни предупреждават какво точно следва. За по-малко от час се изкачваме до подножието на Харамийската пещера, входът е високо в скалите. Скалната стена е издадена като навес и отвсякъде падат едри редки капки. Първоначално обвиняваме за това лястовичките, прелитащи към множеството гнезда, но се разбира, че е обикновено Н2О. Наивно се веселим, докато Велко не ни привиква на инструктаж. Тихичко, право в очите ни казва: „Това всъщност е скално катерене.“ Никой от нас никога не го е правил. Чак накрая ще разберем, че нищо не е случайно и елементът на изненада и страх е търсен през цялото време и че колкото по-малко знаеш, толкова по-силно е усещането. А какво, ако не търсачи на силни усещания сме, въпреки че това е атракция за аджамии и всички преодоляваме двайсетте метра по отвесната скала със свои сили и много адреналин. За пръв път се докосвахме до осигурително въже, самохват, карабинер. В края, за да стигнеш до входа на пещерата, трябва да прелазиш малко кално тунелче и щастлив и мърляв се изправяш с треперещи крака пред студения мрак. Събираме се и тръгваме навътре: температура осем градуса, влага, тесни коридори, някои имат фенерчета. Пещерата е била обитавана през енеолита и има останки от жилища. Преодоляваме тесен плосък отвор, лазейки в калта, и продължаваме навътре. Естествено не знаем какво следва. Спираме - ще ни спускат с въже. Добре. Чакаме, текат вицове в тъмното, бляскат фотосветкавици, купон... докато ти дойде редът. Отново надяваш някаква сбруя, щраква карабинер и с краката напред се спускаш в процеп, през който нищо не се вижда. Емо и Велко водят един и същ диалог с всеки, по-точно слушат с отегчение бързия монолог на жертвата-турист и от време на време отговарят с да и не. След кратка борба със себе си да викаш или да затвориш очи, с ожулени ръце и забравил да дишаш, Увисваш на 43 метра височина Залата е призрачно осветена като от пълнолуние, определението „красива“ е неестествено за нещо сиво, но е факт. Около пет градуса е. Скалите високо горе са орнаментирани и релефни и сянката ти лази като Ам Гъл по влажния камък. Рязко се пренасяш в пещерите на Мория, ако си фен на Толкин. А ако не си, какво правиш въобще там!? Бавното спускане е голямата награда за страха. Приятелите долу не се виждат, но се чуват щуротиите, които подвикват. Стъпваш онемял, разкопчаваш се и викаш да издърпат въжето за следващия. Високо горе в другия край се вижда естественият вход на пещерата, до който стигаме по едри мокри камъни и го превръщаме в изход. Температурната граница е рязка, рязко спира и животът - голям камък в средата на входа е обрасъл с мъх откъм студа, а навън е пълно с цветя. По камъните наоколо се виждат тъмнозелените розетки на хаберлеа родопензис - има го само в Родопите. Нищо особено на пръв поглед, но това растение може да възкръсне и от хербарий, ако има корен и се полее с вода. Намираме се над високите 250 метра мраморни скали на ждрелото. Гледката е надалеч и надолу, пътечката е доста условна на места, но минава през бялата светла Проходна пещера. След час и нещо сме долу. Всеки получава сертификат - „на дръзналия покорител, открил тайнството на Харамийска пещера“, с подпис и печат на пещерен клуб „Силивряк“, село Триград. Имахме нашето приключение.
Предоволни от себе си, на следващия ден Влизаме в Дяволското гърло Това е най-добре благоустроената пещера на Балканите - сурова и страховита, може да побере храма „Св. Александър Невски“. Гърми падащата от 42 метра височина вода. Стълбите се изкачват високо към естествения вход на пещерата. Погледната оттам, величествената мрачна зала достойно защитава имиджа си на врата към ада. Имаме време за още една пещера и тръгваме към Буйновското ждрело. Местните хора му викат Башиш (от бакшиш). Някога алчен кандидат-младоженец искал голяма зестра. Бащата на момата давал, давал, а на младежа все не му стигало. Добре, рекъл накрая бащата, давам ти и това като бакшиш, и посочил с ръка към ждрелото. Стиснали си ръцете и останало името.
Най-впечатляващи са отвесните, почти застъпващи се като завеси скали. Те са толкова близо, че високо горе зимно време вълците ги прескачат, за да тършуват из кошарите на село Ягодино. Наричат това място Вълчия скок. Пътят е тесен и доста натоварен, защото Ягодинската пещера е известна с красотата си, а е и много достъпна. Естественият ? вход е 30 метра над пътя, но за туристите е прокопан тунел, който ги отвежда безпрепятствено навътре. Дълга е 10 километра и има пет нива, но засега туристическият маршрут обхваща само едно от тях. За следващия сезон ще бъдат достъпни нови 500 метра на по-горно ниво.
Ягодинската пещера е идеалният декор за филм с добри джуджета - тесни и ниски проходи, малки езерца и мостчета, много скални образувания. Забележителен е сталактонът Полилея, който тежи три тона и се е оформял от варовитите капки 20 000 години. Леопардовата кожа е друго скално бижу, получило името си от релефните петна и гънки. Но най-интересни са редките пещерни перли. Образуват се аналогично на морските. В малки колкото шепа локвички по скалата падащите капки завихрят водата и варовиковите прашинки полепват по песъчинките. Най-голямата намерена тук перла се намира в музея на пещерняка в Чепеларе и е голяма колкото лешник. Този внушителен размер е достигнала само за 200 000 години.
Излизаме и се топлим, легнали на каменния римски мост наблизо. Говорим си за пещерите и се чудим кои са били тия харамии, дето са дали името на Харамийската, никой не можа да ни каже...
Село Триград се намира на 26 км от гр. Девин. Пътят минава през Триградското ждрело. Средната му надморска височина е 1450 м. Многобройни са карстовите форми, а пещерите в района са около 200. В една от тях Орфей е намерил пътя към ада и своята Евридика. От 1994 г. се организира спускането на туристи в неблагоустроената Харамийска пещера. Необходимо е да се обадите от предния ден - групите са от пет до 15 души. Сезонът е от май до октомври. Цената е 15 лв. на човек. Търсете Костадин Хаджийски на тел. 03040 220. Може да се отседне в частни квартири, където предлагат и храна - „Здравец“ - 03040 391.