Забележителности, паметниците на култутара

Туристически маршрути и хижи

Културното наследство

Спорт

Новини

Разкази

Фотогалерия

Форум

Начална страница

Любомир Ботушаров Mountain Bike Bulgaria
Приближавахме към Пампорово, изпълнени с очакване за страхотно каране. Всеки следващ завой на пътя ни отвеждаше все по-навътре в сърцето на Родопите - тази красива и необятна българска планина, която предлага толкова възможности за планинско колоездене, че едва ли на някой ще му стигне цял живот, за да я обходи цялата. След като в продължение на три часа бяхме привличали като магнит погледите на хората върху старата ни Шкода, натоварена с три колела отгоре, плюс едно вътре, сега ние бяхме тези, на които щяха да им изскочат очите от зяпане по стръмните зелени планински ливади и величествените борови гори. След броени минути щяхме да се впуснем да ги изследваме.... За съжаление през този първи ден от ваканцията ни там, нямахме много време за каране - във всички случаи много по-малко, отколкото на нас ни се искаше. Въпреки че тръгнахме още от сутринта, за да пътуваме по хлад и да имаме повече време да покараме, колата ни явно беше на друг кеф и се развали още преди да сме излезли от София, осигурявайки ни по този начин пътуване в най-големите жеги (защото не стига, че се развали, ами се и заинати при опитите ни да я оправим, та в крайна сметка трима души й баехме цели два часа). Поради тази причина пристигнахме в курорта чак в 5 часа следобед и не пропуснахме да направим първо спускане, което се оказа и първо каляне. Аз и брат ми Арсо отдавна искахме да отидем за десетина дни в някой от големите български курорти, за да се запознаем отблизо с условията за планинско колоездене там. Друго си е, когато има лифтове и цяла мрежа от пътеки, утъпквани от повечко туристи. Най-добрата възможност беше Пампорово, тъй като имахме шанса да отседнем в почивната станция, която е пристроена към телевизионната кула на самия връх Снежанка. От такава изходна позиция можехме без проблем да обхождаме върха във всички посоки, да караме по всички писти и да виждаме целия район наоколо. А на нас точно това ни трябваше. Още преди да потеглим за там, цяла седмица по-рано, бях намерил една книжка за курорта и една карта и с тяхна помощ чертаехме маршрути и правехме планове за спускания. От книжката излизаше, че едва ли не по всяка писта има пътека, а и не само там. Нямахме търпение да проверим, дали всичко това е вярно. А сега, след като лично разучихме района колкото се може по-подробно, с удоволствие ще ви разкажа за какво страхотно място става дума. В тази първа част на статията ще се спра най-вече на условията за крос-кънтри, на описание на самия курорт и възможностите, които предлага. Във втората част ще наблегнем изцяло на дисциплината спускане и маршрутите за нея, които ние открихме.

Според мен всеки курорт е различен. И всеки е хубав. Помните, че за Трещеник бях казал, че е райско кътче. Така е. Същото мога да кажа и за Пампорово. А също и за Боровец. И за куп други малки и не толкова малки курорти, в които все още не съм бил, но съм сигурен, че са прекрасни. Всички те са райски кътчета и всяко е хубаво само за себе си, така че аз лично не бих могъл да кажа, че едното е по-добро от другото например. Но всяко от тях си има своите особености. Говорейки за крос-кънтри, първото, което може да се каже за района на Пампорово е: много стръмни наклони! Честно казано, не очаквах да са чак такива, представях си планината доста по-лека. Оказа се, че дори асфалтовият път до връх Снежанка, който през зимата е зелена писта, по която колкото пъти ми се е налагало да карам, съм се тюхкал, че се движа като пешеходец, през лятото е един малък кошмар за катерене нагоре. Колата се движеше по него ту на първа, ту на втора скорост, а аз ту на втора, ту на трета! Всъщност това беше единствения възможен начин за изкачване до върха, тъй като пътеките вървяха основно по пистите и ставаха само за спускане. Каранията, които направихме, макар и не много дълги, а и с не чак толкова внушителни денивелации, бяха значително по-трудни от аналогични маршрути, по които съм карал край София например. Причината е именно в страхотните нанагорнища, които наистина вадят душата от тялото и я извисяват, извисяват... Друга характерна особеност на крос-кънтри маршрутите, по които минахме е, че за съжаление по тях има и доста асфалт.

В това няма нищо лошо, когато става дума за изкачване, но лошото е, че в някои случаи се налага и спускането да е по шосе и тогава се чувствах малко ощетен. Когато говорим за пътеки обаче, а и за черни пътища дори, според мен те са много, много добри - повечето са технични, но точно толкова технични, колкото да направят карането приятно, завладяващо, дори влудяващо, но без да са някаква скупщина от камънаци, по която човек да се чуди да минава ли без застраховка или не. Има тесни пътечки със завои, има средно широки и широки пътеки осеяни с камъни и корени, има и разнобразни черни пътища - каквото душа иска! .Ние конкретно направихме три по-големи крос-кънтри излета. Първият беше от хижа Студенец до хижа Перелик и обратно - половината от този маршрут е по един равен чакълест път, а другата половина е по асфалт. Голямото изкачване е именно по асфалт и спускането също, но...ако успеете да откриете една пряка пътека (тя е маркирана, но въпреки това е много трудно откриваема на връщане), можете да направите спускането си доста по-весело. Хубавото на този маршрут е, че се откриват страхотни гледки към вр.Снежанка, към с. Стойките и към по-далечните ридове. За съжаление като за първо каране бяхме забравили фотоапарата, така че ще трябва да ми се доверите "на сляпо". Маршрутът е дълъг близо 24км и е с 560м денивелация.

Вторият маршрут е от х.Студенец до Смолянските езера и пак до х. Студенец. Той е страхотен - почти изцяло е по пресечен терен, само едно от изкачванията е по асфалт. От х.Студенец се минава по маркираната пътека за Смолянските езера (тя тръгва покрай язовира под вр.Мургавец) - първо се изкачвате по нея, после следва много технично спускане по стръмна камениста горска пътека. Не предприемайте това каране, ако не сте любители на по-трудните пътеки, защото по-голямата част от тази пътека е покрита с пързалящи камъни с всевъзможни размери и е с достатъчен наклон, та те действително да се пързалят. На някои места тя наподобява улей, по който е текла доста вода. (На снимката вдясно е показан един типичен участък от пътеката, но не от най-трудните). Но по мое мнение пътеката е страхотна и е същинско предизвикателство. На всичкото отгоре беше и мокра, така че изпитанието беше още по-голямо, но въпреки това само на някои единични участъци слизахме от колелата - дори и оттам може да се мине в зависимост от условията, колелата и най-вече уменията и защитната екипировка (ние нямахме такава, което е нормално за ХС, но ако си вземете поне едни наколенки, може би нещата няма да изглеждат толкова страшни). От езерата се излиза на шосето от Смолян за с.Стойките и се тръгва по него нагоре и надясно по посока на Стойките. Тук е по-голямото изкачване, но е плавно и по асфалт. Стига се до м.Превала, която е най-високата точка на пътя и малко след нея се отклонявате надясно по равния чакълест път, който води до х.Студенец - същия път като при първия маршрут, който е маркиран. Този маршрут е съвсем нормален като натоварване - 15,5км и 420м денивелация. Както виждате и двата посочени маршрута тръгват не от центъра на курорта, а от х.Студенец, която е със 130м. по-високо и така спестявате денивелация. До хижата има асфалтиран път, а също и едноседалков лифт, който обаче не работеше през цялото време, а само в някои дни.

2-ра част 3-та част